Евреите са древен народ, чиято историческа прародина е в географската област Палестина. Тяхната древна история е известна от Библията, като част от тези данни се потвърждава от археологическите разкопки, извършвани в съвременната държава Израел. Традиционната религия на евреите е юдеизмът, който им е помогнал да се съхранят като нация през близо две хилядолетия изгнание. Днес голяма част от евреите живеят в Израел, който е еврейска държава. Дори и там обаче много евреи не са юдеи.

История

В най-оспорваната претенция на еврейския народ – да счита себе си за избрания народ, за народ на Закона на етичната мисия, се съдържа същността на еврейското схващане за неповторимостта на юдейската идентичност. В идеята на идентичност изначално е заложена двойствеността. Релефното присъствие на евреите сред народите, между които живеят , съчетава в себе си едновременно интегриране във вписващата ги среда и отговорност от нея; едновременно присъствие във и отсъствие от дискурсивната вселена на битността. Историята на еврейското е енциклопедия на винаги новите опити за оцеляване – в различни пространства, в различен исторически контекст, от различни ситуации и в различна мяра: безкрайна редица от житейски изпитания, които създават изключителното разнообразие на адаптивните стратегии на еврейския народ, натрупани в неговото хилядолетно изгнаничество. Формирането на еврейските идентичности върви успоредно с упражнения в собственото усъвършенстване. В дивата среда на конкурентна безмилостност единствено печелившо е безспорното превъзходство. Историята на евреите в диаспората е едновременно част от историята на еврейското племе и част от историята на страните, в които евреите са се разселили. В този смисъл еврейската история е част от историята на световната цивилизация. Идентичността на българските евреи може да бъде изследвана само в контекста на променящите се взаимодействия между евреите и българите. Следи за присъствие на евреи по българските земи са разпилени в най-различни и най често пъти противоречиви в твърденията са източници. Съществуват предложения, че семити (финикийци или юдеи) много преди новото летоброене са обитавали земите от двете страни на Хемус (Mezan 1925). Еврейският цар Ирод Агрипа I споменава в едно писмо до римския император Калигула (37 – 41 от н.е.) за съществуването на еврейски поселища в Македония. Проф. Г. Кацаров съобщава за разчетен от него надпис, намерен в с. Гиген, който свидетелства за заселване на евреи по тези места още през II век от н.е. Смята се, че една от най-старите еврейски колони в страната е била общността във Видин. Вероятно Средните векове са периодът, в който сред големите еврейски общности започва, отначало разпиляно и непоследователно, търсенето на идентификационни стратегии за оцеляване във все по-агресивни към друговерците християнски свят. Според Саул Мезан, едно от най-интересните събития в средновековната история на българските евреи е възкачването на трона на еврейската Сара. Сара произхожда от юдео-византийската фамилия. След като приема християнската вяра, тя става жена на Иван Александър и царува в продължение на в0 години (1335 – 1355 г.) под името Теодора. По-голямата част от този период е време на благоденствие за еврейските общини, въпреки че в края на нейното царуване биват организирани „жидовски” гонения, за които историята пази твърде оскъдни сведения. Годината е 1935. текат последните месеци преди окончателното падане на България под Османско владичество. В Испания текат последните години на търпимост и толерантност спрямо евреите. В други части на Стария континент вече са се случили различни по сила антисемитски вълни. В 1181 г. Филип Огюст затваря йешавата в Париж. В 1211 г равни Франция и англия емигрират в Палестина. В 1217 г филип Огюст изисква евреите да носят отличителен знак. В 1217 г. Луи IX нарежда да бъдат изгорени всички еврейски ръкописи във френската столица, а 6 години по-късно пропъжда евреите от държавата. Единственото място в света, където евреите са толерирани и защитени, е Испания. Все по-силната католическа църква обаче дава да се разбере, че няма да търпи поведението на испанските монарси. И след смъртта на Хуан I Кастилски започват масови погроми. Част от евреите въстават, други напускат страната, половината се покръстват… От този момент нататък започва големият дебат в еврейските общности, където се намират те, който продължава и до днес, повече от 5 века след изгонването им от Испания – трябва ли да оставаме затворени за света с риск да бъдем намразени или, напротив, трябва да бъдем открити за влиянията на другите с риск да отстъпим на изкушенията на невярващите и да се изгубим? Въпреки масовото приемане на католицизма, Изабела Кастилска и Фернандо Арагоннски издават в 1492 г. Едикта за експулсирането на всички евреи от Испания. Същата година по българските земи пристигат първите бежанци от Иберийския полуостров. Голяма група от сефаради започва да устройва своите общности заедно и покрай романьотите в Никопол, София, Филипополис, Татар-Пазарджик… Сеферадските евреи стават определящият компонент в иначе разнородната мозайка, от която е съставено българското еврейство с пришълци от Германия, Гърция, Италия, Южна Франция и др. През вековете на Османско владичество еврейските общини живеят без особени сътресения в империята, но и без видим прогрес и забележим разцвет. Те се снишават в провинциалната периферия на Балканското безвремие, където все още не се е задало закъснялото Възраждане. Върху неясната матрица на общия произход се отлагат различни легенди, неразбираеми митове и текстове, написани на език, който малцина владеят, доминира устно предаваният императив на еврейския Закон – магически притегателен ресурс за стабилитета и континуитета на еврейското самосъзнание. Самосъзнанието на евреите, заселили тези земи, вплита в себе си основни идентификационни компонента - сефарадската традиция, носители на която са евреите от Испания и Средиземноморския басейн (фамилиите Пизанти, Папо, Кало, Йевани, Барух и т.н.), и ашкеназката традиция, носители на която са евреите от Германия, Унгария, Франция, Полша (фамилиите Ашкенази, Таджер, Грюнберг и др.). Двете основни групи евреи говорят различен език, имат различни ритуали, кухня, музика и се молят в различни синагоги. Разделението на евреите представлява две различни по тип конструкции в една общност, която се възприема „отвън” като единна, без да се правят диференциации между т.н. испански и немски евреи. Синхронните взаимоотношения между „сефарадим” и „ешкеназим” са вероятно резултат на взаимнозависимия характер на двата типа еврейски култури в България, които не са имали възможност да разгърнат в дълбочина съдържателни контрасти в своите възгледи. По тези земи не се създават значими културни центрове и българските евреи остават встрани от фундаменталните теологични спорове, които през XVIII век се водят разгорещено в Централна Европа със създаденото в Подолия ново религиозно движение на Хасидимите. Влиянието на талмудистките течения не се усеща в България, въпреки че много по-рано именно в Никопол и в Плевен е живял внукът на Ефраим Каро Юсеф, роден в Теледо и прогонен от там след 1492 г.,който 32 години работи върху Шулхан Арух – религиозен кодекс на юдеизма, който и днес служи за основа на юрисдикцията на религиозните трибунали. На интелектуалния хоризонт на тогавашната империя се явяват блестящи евреи-солисти, които съществуват благодарение на общността, но по никакъв начин не са типични нейни представители. И Юсеф Каро, и други изявени мислители, с публичността на своята дейност добавят аргументи в полза на често лансираното в различни среди допускане, че евреите са по-скоро народ от личности отколкото множество поданици. И в българските земи евреите живеят предимно в по-големите градове. Според свидетелството на големия чешки историк от края на миналия век Константин Иречек българските евреи са "повечето русокоси, един умерен, скромен, работлив и благонравен народ". По-големи капиталисти има само в София, Пловдив и най-много в Бургас. Евреите са дюкянджии, сарафи и амбулантни търговци, но има също така много занаятчии, та дори и хамали. Шпаньолите, продължава същият автор, носеха дори в София фес и полутурско облекло, с дълга до земята антерия от жълт или пъстър плат, но понастоящем европейските дрехи и калпакът печелят връх. "С българите шпаньолите поминуват съвсем добре. В София главният равин, белобрад старец с черна чалма, личи между първенците на града, които не трябва да отсъстват на никое тържество. При изборите шпаньолите винаги гласуват с правителството, на големи тълпи, като по команда", завършва Иречек. В началото на ХХ век българските евреи са с ясно очертани прилики и разлики от мнозинството. Евреите са почти изключително градско население, половината живеят в София. Техните професионални ориентации са обусловени от няколко обстоятелства: цеховите организации през Средните векове са изключили евреите от много занаяти, което оттам на сетне определя изборите им. Те нямат обработваема земя. Недостъпни или силно ограничени за тях са професиите от почти цялата гама на държавната администрация – евреите не са могли да бъдат съдии, служители в държавната адвокатура, юрист-консулти в министерствата и в други институции. Активното еврейско население в по-голямата си част е разпределено в търговията, индустрията и занаятчийството и почти никак в земеделието, държавните структури, управлението и администрацията. От свободните професии евреите избират да бъдат адвокати, лекари, зъболекари, фармацевти, сарафи, инженери, комисионери, индустриалци, рентиери и др. бедността е най-характерния белег за еврейските маси. Отделни прояви на антисемитизъм има, но те са по-скоро „аматьорски” и имитативни. Б. Ардити посочва три периода на поява на антисемитски писания: - След Освобождението, когато се печатат текстове, разпространяващи версията за ритуално убийство за употребата на християнска кръв при евреите; - Белогвардейския период след I-та Световна война, когато се появяват заглавия като „Гробокопачите на Русия”, „Ционистките протоколи” и „Евреите-убийци”; - Периода след 1933, който изобилства с профашистки и антисемитски брошури. Тези периоди обаче не са довели, както на много места в Централна и Източна Европа до организиране на антиеврейски погроми. Общобългарските ексцеси впрочем се повтарят и в годините на Втората световна война - най-напред в борбата на прогерманските власти с комунистите и другите привърженици на антихитлеристката коалиция (сред които по обясними причини има и много евреи), после - при разправата на победителите с победените след нахлуването на Съветската армия в страната през септември 1944 г.. Така например в извършената от комунистическия режим национализация на индустрията, част от която е еврейска собственост, участват и еврейски функционери. През този период обаче има и нещо качествено ново. По време на войната Германия започва да упражнява все по-силен натиск върху българските власти за прословутото "окончателно уреждане на еврейския въпрос". Така през декември 1940 г. парламентът приема позорния Закон за защита на нацията, който поставя началото на един държавно организиран тормоз и преследване на евреите (и масоните). Смесените бракове стават само нелегално, има забрани за упражняване на определени професии, наложени са извънредни имуществени данъци. Ето как изглеждат последствията от закона във всекидневието според Бохор Пилосов от Дупница, "най-еврейския град в България" (една четвърт от всички жители): "Тогава трябваше да носим давидовите значки, наложен ни бе полицейски час, хляб можехме да купуваме само от отделна фурна, имаше улици, по които ни бе забранено да се движим. По 6-7 месеца в годината мъжете от донаборна до 50-55-годишна възраст бяха изпращани в "трудови лагери". Храната беше достатъчна, но с невероятно ниско качество. Между надзирателите, предимно запасни офицери и подофицери, имаше както формени говеда, така и нормални българи, които се стремяха всячески да облекчат участта ни." Но антисемитизмът, както и конкретният Закон за защита на нацията, са дълбоко чужди на българския начин на живот и народопсихология. Антиеврейската кампания не среща разбиране нито сред селяните, нито в градовете, нито у интелигенцията, нито в православната църква, нито в управляващите среди. Планираната тайна депортация на еврейското население в немските концлагери е осуетена както от гражданските протести, така и чрез официалната съпротива на депутатите в парламента. Актът за изселването е отменен от тогавашния заместник-председател на Народното събрание Димитър Пешев (след войната обаче не се намира кой да защити него и той е осъден като фашист и... антисемит). Освен това прeз Румъния и България за Хайфа, Палестина, заминават много румънски, полски, а също така чешки, унгарски и литовски евреи. В съвременна България все още се спори чия е заслугата за спасяването на евреите. Има доказателства, че това става и със задкулисни комбинации на самия цар Борис III. Във всеки случай несъмнено си остава едно: местните евреи не заминават за газовите камери поради енергичното противопоставяне на огромната част от българското общество. За нещастие, това не се отнася за евреите от Беломорска Тракия (в съвременна Гърция) и Вардарска Македония (днес Република Македония), тогава под българска и немска окупация. През март 1943 г. около 11 хиляди евреи от тези земи са депортирани и стават жертви на холокоста. Създаването на държавата Израел е политически резултат на най-голямата трагедия в Историята на цивилизациите – индустрията за човешко унищожение, създадено от нацистите, която отне живота на 6млн. евреи. След Втората световна война евреите в България са към 50 хиляди души, т.е. - колкото и преди нея. След 1948 г. огромното мнозинство от тях се изселва в новосъздадената израелска държава, а също така в САЩ и други страни. България след 1949г. животът в еврейската общност фактически затихва. Няколко поколения израстват, без да познават нито Бейт-а-Ам – еврейски дом, нито синагогата. Въпреки това, за много кратко време след 1989 г. живота в общността бива възстановен с впечатляващи темпове. Очевидно българските евреи са поддържали паралелни социални пространства в продължение на десетилетия по време на социалистическото управление на страната, което по някакъв начин е било съчетавано с тяхната идеологична ориентация. По отношение на евреите българите имат положителни стереотипи. На еврейската общност се преписват характеристики, типични за деловите и за интелектуалните среди в градската култура. Евреите се виждат от българите „преди всичко като интелигентни, съобразителни, културни и възприемчиви”. Много високи стойности са получили и допълващите ги класификации „любознателни, прозорливи и находчиви. Колкото и да е оредяло българското еврейство днес, то несъмнено продължава да внася своя дял в духовността и материалния свят на съвременна България. Показателно е, че след промените от 1989 г. евреинът по майка Андрей Луканов бе двукратен премиер на правителства на бившите комунисти (въпреки че формално дори нямаше българско гражданство). Евреин бе нелепо загиналият при сърфинг Илко Ешкенази, вицепремиер в съставения през 1991 г. кабинет на антикомунистическия Съюз на демократичните сили. Евреин по майка е Георги Пирински, бившият министър на външните работи в червеното правителството от 1994-1997. Същото се отнася и за сегашния вицепремиер от Съюза на демократичните сили Александър Божков. Ползвана литература

Барух, Еми, Евреи в „Общности и идентичности в България”, София, 1998г. По-голямата част от изворите за историята на българските земи по време на османското владичество са именно еврейски, тъй като са се запазили много малко български текстове. България е единствената държава, която може да се гордее, че е спасила всичките си 50 хил. евреи по време на Втората световна война. Освен това, само в България броят на евреите се е увеличил по време на войната. След създаването на Държавата Израел през 1948 г. около 90% от българските евреи емигрират в нея.

Евреи

Jueu | Iddew | Jøde | Jude | Jews | Judoj | Judío | Juif | יהודים | Yahudi | ユダヤ人 | 유대인 | Jøde | Jood | Żydzi | Evrei | Judar | Musevi | 猶太人